:: Хирошима – другото име на войната и мира

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.02.2008 18:13 - Хирошима – другото име на войната и мира

Автор: ishigaua Категория: Изкуство

Прочетен: 2284 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 05.02.2008 18:50

Има поне един град на света, който винаги ще помни какво е войната. Хирошима е името му. Има поне един град на света, който знае защо мирът ни е нужен. И неговото име е Хирошима.

Преди почти шейсет години Хирошима беше осъдена – от своите и от враговете си. Тогава тя загина, за да възкръсне от пепелищата и да заживее двата си живота с една цел – никога повече светът да не преживява ужаса й.
6 август 1945
Слънцето изгрява малко след шест часа сутринта, за да залезе два часа по-късно. В 8 и 15 часовниците в Хирошима спират. За няколко кратки секунди загиват десетки хиляди хора. Един 350 хиляден град изчезва от лицето на земята. Не можеш да си го представиш. Освен ако не си бил там, по времето на смъртта си...

Днес часовникът, спрял, за да отбележи минутата, в която човешкото безумие достига своята критична точка на планетата Земя, стои в началото на Музея на мира в Хирошима, за да напомня на онези, които още вярват, че войната може да бъде решение на всяко глобално противоречие, че никой и нищо на този свят не е вечно. Наред с него са изложени стотици снимки, предмети и документи, които разказват не просто една случка от човешката история. Всеки предмет или снимка разказва за един човек. За един от 140 хиляди, загинали до края на 1945 година и още стотици хиляди, които продължават да носят в себе си взрива на първата в историята ядрена бомба, изпитана върху живи хора.

В Хирошима никой не се страхува от истината,

тя не е спестена и в Музея на мира. Таксата за вход е символична – 50 йени (около 70 стотинки). Защото всеки трябва да види. И да знае.
Историята, разказана и преведена на 14 езика, не щади имперските амбиции на Япония, довели до включването й в тихоокеанския вариант на Втората световна война на страната на губещите. Не е тайна, че към началото на глобалния военен конфликт под владение на Императора са огромни територии в Азия и Тихия океан, а в Негово име и с нечовешка жестокост са избити милиони хора. Най-потресаваща е касапницата, която японците устройват в китайския град Нанкин – близо триста хиляди местни жители са убити в рамките на броени дни от потомците на самураите, повече от половината от жертвите са жени и малки деца. Светът и досега потръпва от спомена за бруталната и варварска жестокост на Нанкинското клане.
Тук е и Пърл Харбър – хавайското пристанище, където без предупреждение японски бомбардировачи унищожават за една сутрин почти целия американски тихоокеански военен флот и се изправят срещу най-силната и богата държава в света, която е решена да върне стократно страданието и унижението си.
В музея са изложени и Законът за националната гордост, Законът за лишенията до Победата, Законът за пречистване от слабите елементи – идеи, които може да разбере всеки човек живял под тоталитарна власт. Архивни кадри показват работнички, изнемогващи над стругове, ученици, манифестиращи с национални знамена, заканващи се на всеки враг на Родината, зле облечени малки япончета, ядящи само гол ориз, пак в името на Победата.

Победа за кого? Над какво?

В друг раздел на Музея може да се проследи и самия процес на разработването на ядрената бомба, от най-умните глави на онова време до празните глави на първите хора на света по същото време – процес, увенчан с най-безумното събитие в цялата човешка история. И тогава посетителят разбира, че ядрената бомбардировка на Хирошима и Нагасаки не е просто военен акт, целящ спечелване на война или поне промяна в разположението на силите. Истината е, че месеци преди зловещото събитие, Япония е била почти унищожена от американските бомбардировки, в които са използвани както методът "бомбен килим", така и огромни количества напалм, които буквално са изпепелили до основи страната, в която цялото население е живеело в дървени къщи.
И докато в императорския двор напразно търсят някакъв по-достоен начин да сложат оръжие, великите сили вече играят друга игра. В нея САЩ и Съветите тихомълком се надхващат в упражнение, наречено "разпределение на сферите на влияние в света" и неговата практическа разновидност – "ядрена надпревара". Ядрената бомбардировка над Хирошима е резултат от една среща на високо равнище на бъдещите победители във Втората световна война, които трябва да решат къде да хвърлят бомбата, която САЩ притежават от 1942 г. – в Германия, или в Япония. И понеже всички те, по един или друг начин, са европейци, каквито са и германците, остава единствения вариант: жълтите полухора, населяващи островите някъде на края на света.

Хвърлянето на атомната бомба

напомня повече на безпристрастен научен експеримент, отколкото на военен акт. Американските учени изследват с педантична точност евентуалните ударни зони, тъй като имат стриктни изисквания – трябвало е да бъде бомбардиран град, чиито диаметър не е по-малък от три мили. Окончателния брой на бъдещите цели е сведен до четири населени места – Киото, Хирошима, Ниигата и Кокура, а "обикновените" бомбардировки над тях са били забранени в хода на военните действия, за да не повредят сцените на бъдещия експеримент.
Две са непосредствените причини за случилото се на 6 август 1945 в Хирошима – от четирите набелязани града само в него не е имало военнопленнически лагер с американски войници, и добрите метеорологични условия в деня на бомбардировката, които са позволили тя да бъде надлежно филмирана и изследвана.
Същата сутрин от американска военна база в Тихия океан излитат три самолета. Първият е пълен с научно изследователска апаратура, вторият – с фотографски пособия, а третият – "Енола Гей" – носи на борда си бомбата, която американците вече са нарекли "Малчуганът". Истината е, че "малчуганът" е дълъг три метра и тежи четири тона и е спуснат към местоназначението си с бял парашут.
Иронията не свършва дотук.

"Малчуганът" избухва на 580 метра над земята

в центъра на града, точно над детска болница, в непосредствена близост до Индустриалната изложбена палата, чиито останки след време ще бъдат записани в Световното културно наследство под името "Атомният купол". Една секунда след детонацията температурата в центъра на взрива е по-висока от един милион градуса. Образува се огнено кълбо с диаметър 280 метра, а температурата на външната му повърхност достига 5 хиляди градуса по целзий. Атмосферното налягане на 500 метра от взрива достига невъзможните 19 тона на квадратен метър. В радиус от два километра остават да стърчат по-малко от 20 сгради.
Хиляди и хиляди хора загиват в същия миг. Хиляди други, предимно мобилизирани ученици, са изпратени да помагат на малцината оцелели, които се лутат из пожарите като привидения с разтичаща се от тях плът. И живите, и полумъртвите са изложени на нечовешки количества радиация. Повечето от тях умират до декември 1945. Хирошима продължава да гори и през нощта, огласяна от сирени и вопли. Реките са пълни с труповете на хора, потърсили, но не намерили спасение от огнения ад и убийствените лъчения.
Експонатите в Музея на мира мълчат, разказвайки потресаващите си истории. Като например тази за малкото 3 годишно момченце, яхнало за последно колелото си същата сутрин и по-късно погребано от разбития си от мъка баща заедно с колелото в задния двор на разрушената си къща. В музея са пренесени и каменните стъпала на местна банка, на които е бил седнал човек, чакащ началото на работния ден. Сянката му е останала отпечатана завинаги върху избелелите от ядреното лъчение камъни.
Човек трудно може да остане равнодушен и пред огънатите от температурата стъклени бутилки, които иначе много приличат на изображения от Дали, с единствената разлика, че не са плод на въображение, а са напълно истински. И не само стъклото е поддало – сред експонатите могат да се видят части от метални мостове, също не издържали на бедствието. Има ги и кухненските съдове, споени един в друг от температурата, има ги и кутиите с приготвената за деня храна, станала на въглен за секунда, дрехите на жертвите, още часовници със замръзнали на 8 и 15 стрелки. И бялата стена, боядисана от черния дъжд който вали над Хирошима половин час след взрива...
Хората със слаби нерви трудно се задържат и пред снимките на "оцелелите" – повечето от тях приличат повече на овъглени мумии, отколкото на хора. Множеството от жените остават завинаги с кимоната, с които са облечени в момента на взрива – гама лъчите отпечатват неизличимо шарките от плата върху човешката кожа.
Но най-известни на света са хартиените жерави на 12-годишната Садако, които след нейната смърт се превръщат в един от универсалните символи на мира. Много българи знаят историята за болното японско момиченце, което сгъвало жерави от хартия и ги съживявало с по капка от кръвта си, за да ги прати да носят мир на света и така до последната капка. Истинската Садако е била изложена на лъчението едва две годишна. Десет години по-късно тя развила левкемия и в болничното си легло, въпреки свирепата болка, започнала да прави миниатюрните птички, тъй като според източно религиозно поверие, ако успееш да сгънеш много хартиени жерави, твоето най-силно желание ще се сбъдне. А

желанието на Садако било да живее.

И въпреки, че според историята тя е починала още там, в болничната си стая, истината е, че желанието й се е сбъднало. Тя ще живее вечно в сърцата и умовете на своите съграждани – едни от много малкото хора на земята, които никога няма да забравят поуките от историята. Днес, пред Музея на мира ще ви спре някой от второто поколение на оцелелите и ще ви помоли да се подпишете под петицията им за пълна забрана на ядрените оръжия във всяка една точка на света.
А Хирошима е все така хубава. Напук на прогнозите на учени-песимисти, че 75 години след взрива нищо не ще поникне от отровената земя, градът е жизнен, чист и приветлив, а младите хора се женят и раждат деца без страх. Градът е прекрасен пример както за народите, живеещи в трудни времена (на преход), така и за онези, за които световният мир е достижим единствено чрез силата на оръжието...
Всеки ден хиляди гости от целия свят минават през Музея на мира и се покланят пред руините на Атомния купол с мисълта, че подобна трагедия не бива да се случва никога повече.
Защото стрелките на часовника сочат 8 и 15 часа сутринта поне триста шейсет и пет пъти в годината.

Уебсайтът на Музея на мира

Статията е публикувана за пръв път през м. септември 2004 във в-к Янтра ДНЕС

Нагоре