Измамно е над мен небето

Измамни са и хората край мен

Измамно ми тупти сърцето

Ще ме излъже някой ден

Един друг Поет

Понякога, в неспокойните и хладни мигове на просветление, успяваше да задържи самотна и студена мисъл достатъчно дълго, за да започне зад нея да съзира онова, което вече не му принадлежеше от цяла една вечност. Затваряше очи, за да повтаря наум имена без форма и смисъл, образи се надигаха сякаш от нищото, изплуваха от мъглата, която го криеше от света, думите нямаха мисъл, само мирис на кръв и нещо... друго, неясно, незначещо – аз... Аз, аз – устните мърдаха, сякаш припомняйки си нещо, дума с познат вкус, аз, аз – нещо вече видяно, нещо до болка живяно, чудото ставаше – отваряха се врати, стълби прорязваха тишината, надигаха се отдавна заглъхнали шепоти – слизаше?, качваше се? – нови врати се отваряха като листи на прочетена и забравена книга, луташе се между деня и нощта, без да усеща промяната на сезоните, стигаше винаги до една стая – прозорец без гледка, електрическа крушка, в средата на стаята – маса и стол, върху масата – мъртви листа, стъклена чаша и тишина. Аз, аз, отекваха стъпките му в празното око на чашата, спираше се, за да не събуди отново гласа, промъкваше се на пръсти към масата, искаше само да седне и да отдъхне – тряс! – столът отскачаше с вой, по стените потичаше кръв, отдолу нагоре, а гласът заговаряше иззад вратата: Аз съм светецът, който се моли на терасата – Вече е есен! – Но защо да скърбим за това слънце безсмъртно, щом като са ни обвързали да търсим божията светлина – далеч от хората, обречени на смърт ведно със сезоните. Сънят е нашият втори живот. Винаги съм потръпвал, когато съм минавал през вратите от слонова кост или рог, които ни отделят от невидимият свят... То е нещо като мъгляво подземие, което полека-лека просветлява, и тогава от мрака изплуват бледи сенки, строги и неподвижни, обитатели на предвечерието на ада. Скуката престана да ме увлича. Буйствата, развратът, лудостта, чиито пориви и последици така добре познавам – целият този товар е свален. Не съм пленник на своя разум. Поетическите вопли на този век са най-обикновени софизми. Поезията не е буря, нито циклон. Тя е величествена, плодоносна река. Човек сънува само, когато спи. Тъкмо затова думи като “сън”, “несъществуване на живота”, “временен земен живот”, може би предлогът или обърканият триножник, са вмъкнали в душите ви тази лигава и размекната поезия, подобно на гнилоч. От думите до идеите има само една крачка. След юношеството човек може да изпитва радости, но не и опиянения. Да закриеш дупката на чорапа си с друг чорап! Да те е страх, че ще изпуснеш влака! Да имаш точно пари за път и в последния момент брат ти, който още лежи, да удвои сумата! Може би тези опиянения се дължат на това, че тревогите и колебанията са по-мъчителни, когато човек не знае нищо. Още като съвсем малък, почувствах в сърцето си две противоположни чувства: ужас от живота и екстаз от живота. Аз! Аз, който се зовях маг или ангел, лишен от всякакъв морал, съм върнат на земята, дълг нов – да търся и да прегърна в обятията си грубата действителност! За мен е очевидно, че винаги съм бил от по-низша раса. Не мога да разбера бунта. Ръката ми ще се надигне единствено, за да граби така, както вълците се нахвърлят на убитото от тях животно. Аз съм раната, жертвата и палачът. В каква каша ме забърка, господи! Нужно ми е непременно малко спокойствие, искам само това. Ще умра без да съм направил нещо с живота си. Повярвах, че съм придобил свръхестествени способности. Трябва да погреба въображението и спомените си! Измамен ли съм?... слушаше мълчаливо гласа, мъчейки се да го сближи с някой от образите, които се появяваха и изчезваха по стените на стаите, през които минаваше пътят му. После започваше буреносната жътва, мозъкът му пулсираше, цветовете избухваха в болните му очи, гръмовният тътен кънтеше в празния му стомах, камъни се търкаляха към разлигавената му паст – някога там беше устата – не знаеше дали има стомах и черва, клепачи и устни, кожа и нокти – липсваха думите, нямаше я и най-важната измежду тях – аз. Всичко бе аз, но не му принадлежеше – ръцете бясно се гонеха около тялото, краката сами избираха пътя през бурите, имаше само гласа, който вече беше торнадо, смерч, ураган... Глад! Жажда! Викове! Танци, танци, танци, танци!...

Събуждаше се в белия дом – гладък като кората на ябълка, вмирисан на урина и пот... Хора, облечени в бяло, с посърнали, уморени лица... 

-                     Къде съм?

Никой не го чуваше. Но дори да го чуеха, нямаше да го разберат. Отново си заживял в книгата, нали, Поете?, питаше млада жена, надвесена над лицето му, ръцете му не помръдваха да го защитят, впрегнати в кожените езици на някакви студени колани, убождането по ръката значеше сън без сънища...

Дните валяха – безконечен порой – зад прозорците на белия дом, слънцето лепнеше по стените, в горещи пукнатини се плодяха мухите, някъде долу лазеха червеите, а шумът им го плашеше до полуда. Седеше, изгубен от погледите, в общата стая без да участва в трескавото будуване на хората-птици, хората-риби, хората-кентаври и върколаци. Посрещаше предизвикателствата им с неизменна отблъскваща фраза:

- Благодаря за любезността, но аз се интересувам единствено от поезия.

Гласът в него беше замлъкнал, беше се скрил, може би беше умрял. Коридорите, стълбите и стаите в белия дом, които познаваше, не го плашеха, не помръдваха с всяка негова стъпка. Чувстваше се добре, макар че поезията я нямаше, оставяше с часове в общата стая, а слънцето бавно се местеше зад прозорците, лудите си отиваха, а той седеше на стола си, леко усмихнат, вгледан пред себе си... Понякога утрото го намираше в същата поза, в която го бе напуснал денят, хлебарките се разбягваха от топлия му скут, лудите влизаха и започваха безкрайните си игри. Чака поезията, каза сестрата на младия лекар една сутрин, а той нищо не каза. Е, Поете, чу ли архангелите? – попита го младият лекар малко по-късно, а той се усмихна и кимна любезно:

-                     Аз се интересувам единствено от поезия.

И каква е тази твоя поезия? – питаше младият лекар, но той вече не го слушаше.

Искаше да остане завинаги тук. Да седи на стола и да гледа навън, към пустото зимно небе. Да слуша гласа на сестрата – той беше чиста поезия, дори когато ругаеше лудите или долиташе, приглушен и замаян, от стаята на младия лекар...

През решетестото прозорче се промъкваше първия лъч на деня, дрехите му го чакаха върху стола, обувките лизнаха голите му крака със студените си езици, ама той няма ли си чорапи, попита сестрата и той за последно опита гласа й – чиста поезия – преди да премине по дългия тих коридор, вслушан в прощалните звуци на общата стая, спря се на прага, преди да потъне в света и се обърна, но вратата вече бе щракнала с четирите си ключалки...

Поезията се връщаше бавно. Лятото беше в разгара си, дните едрееха и се пукаха, а сокът им се разливаше над жадуващата земя. Той отдавна беше спрял да познава значението на думите. Разхождаше се по площади и улици, из паркове и градини, пресичаше в сянката на тополите, палеше нова цигара от кутията, която някой беше напъхал незнайно кога в джоба му и се усмихваше на младата майка с дете на отсрещната пейка, а тя бързаше да си тръгне. Гласът се събуждаше и лениво го викаше, стълби се виеха към светлината, струяща от покрива, врати се отваряха като страниците на книга – любима и нова – целунах лятната зора, усмихнах се на водопада рус, размятал грива сред елите: по сребърната шапчица познах аз богинята. Светъл покой, нито треска, нито томление, върху ложето или сред тревите. Многопоучителните гласове са пратени в изгнание. Внезапно заблестя една звезда и ми откри тайната на света и световете. Осанна! Мир на земята, слава на небесата! Планините пеят този химн на долините, потоците – на реките, а те – на океана. Една въздишка, една любовна тръпка излиза от набъбналата гръд на земята и хорът на звездите се носи из безкрая; той се отдалечава и се връща към себе си; сгъстява се, разцъфва и сее надалеч семената на нови творения. Отчаянието, което се храни предумишлено със собствените си фантасмагории, води невъзмутимо литератора, чрез масовото обезсилване на божествените и социалните закони, до теоретична и практическа злоба. Личната поезия е изживяла времето си на относително фокусничество и излишни гърчове. Поезията трябва да се създава от всички, не от един. Любовта не се смесва с поезията...

Някога и той беше млад. Млад и възторжен, думите се рояха в сърцето му, избухваха в ореола на устните. Бе облак, когато възпяваше облаците, превръщаше се в трева и говореше с думите й, пиеше жадно от реката на времето, раздаваше с пълни шепи таланта си. Хората го обичаха, жените го обожаваха в онези дни на кръв и поезия, в препълнени сутерени, прав под червеното знаме, стиснал юмрук той рецитираше стиховете си, увличаше тълпите с вярата си в един по-добър свят, който идваше с твърда стъпка, за да се възцари над земята, свят, в който всички хора са братя.

Една вечер някой почука на прага му. Полицията идва за теб, тръгваш с тях, каза  единственият му близък приятел и го прегърна – хайде, време е. Обещай, че ще се върнеш бързо... Тръгна без да погледне назад, като в сън.

Събуди се, когато някаква лампа се взря в него с горещото си циклопно око, по-голямо от слънцето. Име, попита го лампата, или някой зад нея, възраст, адрес, занятие... Пол? – изхили се лампата, или някой зад нея. Мъжки, отвърна. Хайде бе, мъжки, – прихна лампата или някой зад нея. После внезапно попита: Знаеш ли къде е страната на щастието? Поетът преглътна ледена бучка – не, не знам такава страна... удар в тила и пред лицето му закръжиха планетите... Кой написа пред Събранието: “Свалете фашистката диктатура” Кой?! – Лампата, или някой зад нея, хвърляше яростна слюнка в лицето му. Усмихна й се, а нещо го фрасна в тила. Върху пода капеше кръв. Или сироп от малини, помисли си той и пак се усмихна.

Мисля, че няма какво да говорим, под леглото в квартирата му открихме нелегални материали, позиви, циклостил и ръчна граната, също и лична карта на лицето, което смятаме за ръководител на нелегалните в града.

Къде е, къде е, къде е, къде е, къде е, питаше лампата, а ударите валяха и по пода плискаше кръв, не малинов сироп. Не знам, не знам, не знам, не знам, не знам отговаряше, а някой отзад го блъскаше още по-силно. Защо го криеш, защо, защо, защо, защо питаше лампата в минутите на покой, преди ударите да завалят върху му отново. Защото...го...обичам, а човек не... предава любимите си... Зарежи тия и ни кажи къде е... Мълчаливо посочи кървавата си потрошена глава – тука е. Тоя ни се подиграва!!! – беснееше лампата или някой зад нея. Удри, удри, удри! Седмица по-късно го изхвърлиха в кървав чувал някъде край брега на реката без дори да го погребат.

Събуди се в непознат свят и попита дали не е мъртъв. Преди да заспи, момиче с разцепено на две лице му отвърна, че още е жив и е на сигурно място... След месец беше в Швейцария, където продължи да се бори и пише за свободата на изстрадалата родина.

Три години по-късно се върна, за да погребе единствения си близък приятел, който пристигна от фронта като герой, във влак, натъпкан с ковчези. Не го пуснаха на погребението, за което писаха всички вестници. Напразно повтаряше, че този е единствения човек, когото обича. Именно затова, му отвърнаха.

Същата нощ за пръв път чу гласа, който му каза да изгори всичко, написано дотогава...

Пет години по-късно сякаш беше остарял с векове. Обикаляше кръчмите и се пропиваше до смърт. Някои още помнеха името му като герой, но мислеха, че е загинал, малцина го познаваха, но го отминаваха мълчаливо...

Няколко силни ръце го заблъскаха, увиха го в парцали и го понесоха. Преди да изгуби съзнание усети, че го качват в кола. Свърши се, помисли си и се усмихна в мрака. Свърши се...

Някаква лампа се взираше в него с познатото си горещо око. Име, попита го лампата, или някой зад нея. Не помня – прошепна, а някой отзад го заблъска. По пода закапа кръв...

Събуди се, а някой размахваше пред лицето му книга и го питаше откъде се снабдява с тази капиталистическа гнилоч. Това не е гнилоч, а поезия, успя да му каже преди да припадне. Какво е римбаулд, кой е бауделаире, сричаше лампата или някой зад нея. Рембо... и... Бодлер са известни поети, французи... А-а, капиталисти значи? А не са ли това кодове, с които предаваш информация на врага, а? – питаше лампата, а зад гърба му някой го блъскаше. Удар, още един, още един, още много... Предимно в главата, да му избием тая поезия, съветваше лампата преди да угасне и в опустялото мъртво небе да заплуват само експлозиите на няколко силни ръце...

Тогава видя къщата, влезе – под краката му изплуваха стълби – изкачи ги опипом и намери пътя до стаята. Затвори вратата, заключи добре и уморен се свлече на пода. Тук няма да ме боли, каза си и заспа.    

Когато се събуди, Поетът си беше отишъл, а мястото му беше заел Слабоумният, чуващ поезия.   

... Аз съм абсолютната бездна. Тези, които мислеха, че съм способен за цялостна мъка, за красиво страдание, за препълнени, месести тревоги, тези които смятаха че в мен има повече живот, които мислеха за мен с един градус по-високо от собственото си падение, които мислеха, че съм потънал в изтормозен шум, в жестока чернота, с която се боря, са изгубени в мрачините на човека. Изкуството беше игра, децата събираха думи със звънчета накрая, после изреваваха или изплакваха строфата и й обуваха кукленски пантофки и строфата ставаше царица с близка смърт...

...Ти си болен, безнадеждно си болен, болен, болен и мъртъв...

...Не съм болен, просто обичам да слушам поезията. Тя е в мен, вдъхновен съм завинаги, когато съм пепел и пръст, ще се превърна в стих и ще се разпръсна над морета и планини и който може ще прочете и моята дума в поемата на всемира... 

Скиташе по уплашени и възторжени улици. Никой не дишаше тежко в гърба му, по площадите се разливаха бурни морета от хора – ревяха “Победа” и “Демокрация”, с разкрачени към небето два пръста, господине, с комунизма е свършено, вече имаме наше, синьо правителство, от днес ще живеем свободно, да живее демокрацията, дай да те прегърна, викаше стар просяк, вмирисан на вкиснато.

-                     Аз се интересувам единствено от поезия.

-                     Абе... що не си я завреш отзад твойта поезия! Червен боклук!

Блъсна го и го зарита – бавно и премерено. Омръзна му и го заряза сред смачкани лозунги, счупени бутилки, купища хартия, листа и кал...

... На фона на хълма ангелите развяват вълнените си ризи, промърмори гласът и угасна.